Направо към съдържанието

Йосиф Ковачев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Йосиф Ковачев
български просветен деец
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Научна дейност
ОбластПедагогика
Работил вСофийски университет
Политика
Депутат
УС   I ОНС   
Семейство
Братя/сестриМихаил Ковачев
Подпис
Йосиф Ковачев в Общомедия

Йосиф Антонов Ковачев или Ковачов е виден български учен, педагог, обществен и държавен деец, депутат, кмет на София, действителен член на Българското книжовно дружество от 1884 г.[1] и филантроп.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Йосиф Ковачев е роден на 14 януари 1839 година в българския град Щип (днес Северна Македония). Брат е на революционера Михаил Ковачев и чичо на Владимир Ковачев, Владислав Ковачев и Антон Ковачев. Учи във взаимно училище в Щип, църковен певец и учител в Гниляне между 1855 – 1859 година. Следва в духовната семинария в Белград от 1859 година, а след това се прехвърля в Киевската семинария през 1861 година и я завършва в периода 1864 – 1868 година със средства от Одеското българско настоятелство.

Завръща се в българските земи и до Освобождението учителства в Габрово (1868), откъдето е интерниран в родния си град по нареждане на Мидхат паша, Щип (1868 – 1872) и Прилеп (1874 – 1877).[2][3] За пръв път използва класно-урочната организация на обучение и звучната метода, въведена успешно в Прилепското българско мъжко училище по време на неговото директорство там.[4] В Щип създава първото българско мъжко педагогическо училище, като негов помощник тогава е Александър Попорушев. През 1872 година е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. В 1873 година излиза книгата му „Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народни школи“, който е първият български учебник по педагогика. В 1874 година издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а в 1875 – „Български буквар по звучната метода за народните школи“, излязал едновременно в Пловдив, Русе и Велес, и претърпял 5 издания до 1885 година. Ковачев е автор и на „Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода“ (1879).[5]

След Освобождението е началник на народното просвещение в Пловдив, Източна Румелия, а след това е училищен инспектор в Софийската губерния (1878 – 1879) в Княжството. Избран е за народен представител в Учредителното събрание в 1879 година. След това е избран за председател на Губернския съвет в София. В 1880 година е избран за депутат в Първото обикновено народно събрание от Кюстендилска околия.[6] Заема длъжностите главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880 – 1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1886 – 1887). Като кмет Ковачев се грижи за регулирането на някои софийски улици.[7]

От 1888 г. до края на живота си е преподавател по педагогика във Висшето училище в София (днес Софийски университет). В 1895 година на II македонски конгрес е избран за подпредседател на Върховния македонски комитет. На III македонски конгрес на следващата година отново е избран за подпредседател на комитета, а от март до юни 1897 година е негов председател.

Заедно със съпругата си Екатерина формират фонд за насърчаване на млади изследователи в областта на историята на българския език и на педагогиката и завещават 1 220 000 лева на Софийския университет[8]. Умира на 31 октомври 1898 г. в София.[9][10][11][12]

  • Йосиф Ковачев като млад
    Йосиф Ковачев като млад
  • Корица на „Български буквар“ (1875)
    Корица на „Български буквар“ (1875)
  • Корица на „Школска педагогия“ (1873)
    Корица на „Школска педагогия“ (1873)
  • Облигация на ВМК с подписа на Ковачев като председател
    Облигация на ВМК с подписа на Ковачев като председател

Идеи за развитието на българския език[редактиране | редактиране на кода]

В средата на 70-те години на ХIХ век Ковачев предлага за основа на българския книжовен език да бъде взет „шопският диалект“, термин, с който той обозначава кюстендилския говор. Аргументира се главно със средищното положение на този диалект по отношение на останалите (балканския и македонския) и неговата разбираемост от говорещите на други диалекти. Освен това възприема този диалект като най-чист по отношение на чужди влияния. Говорите в Кюстендилско са в основата и на неговия „Български буквар“ (1875).[13][14][15]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Йосиф Ковачев е наречена улица в квартал „Сухата река“ в София (Карта).

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
Антон Ковачев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Екатерина
Костадинова
 
Йосиф Ковачев
(1839 – 1898)
 
Михаил Ковачев
(1840 – 1908)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анастасия Размова
 
Владислав Ковачев
(1875 – 1924)
 
Владимир Ковачев
(1875 – 1910)
 
Антон Ковачев
(1877 – 1931)
 
Райна Ковачева
(1880 – 1967)
 
Йосиф Ковачев
(1885 – 1916)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Жени Ковачева
(1905 – 1994)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил Ковачев
(1905 – 1972)
 
 

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 305.
  2. ↑ Иширков, Анастас. Пътуване из Македония и Поморавия, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 116.
  3. ↑ „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“. София, 1969, стр.38.
  4. ↑ Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 117.
  5. ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 305.
  6. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VIII (от фонд № 601 до фонд № 800). София, Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1995. с. 27.
  7. ↑ Кметовете // Регионален исторически музей – София. Посетен на 11 декември 2016.
  8. ↑ Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България | Политическото верую на македонците, Изток-Запад, София, 2018, стр.12
  9. ↑ Вълчев, Боян. Йосиф Ковачев, – в: Български книжовници от Македония. Избрани страници, София 1983, с. 331 – 351.
  10. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 79.
  11. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 223-224.
  12. ↑ Ив., Ил. Иосифъ Ковачевъ // Илюстрация Илиндень 4 (104). Илинденска организация, Априлъ 1939. с. 5.
  13. ↑ Венедиктов, Г. К. Болгарский литературный язык эпохи Возрождения (Проблемы нормализации и выбора диалектной основы), Москва 1990, с. 168 – 170, 203.
  14. ↑ в. Ден, Цариград, г. I, бр. 16 – 17.
  15. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 339.
пръв → директор на Прилепското българско мъжко класно училище
(1874 – 1877) 		→ Петър Орлов (и. д.)
Иван Славейков → кмет на София
(20 октомври 1886 – 1 ноември 1887) 		→ Никола Даскалов
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йосиф_Ковачев&oldid=12231739“.