Направо към съдържанието

Ефрем Каранфилов

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ефрем Каранфилов
Роден27 октомври 1915 г.
Починал23 март 1998 г. (82 г.)
Професияписател, критик
Националност България
Жанрстатия, есе, пътепис
НаградиДимитровска награда (1972)
СъпругаЛада Галина[1]
Гробът на Каранфилов на Централните софийски гробища

Ефрем Спиридонов Каранфилов е български литературен критик и есеист, учен, академик на БАН.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ефрем Каранфилов е роден на 27 ноември 1915 година в град Кюстендил.[2] Баща му е от костурското село Кърчища. По майка е внук е на фолклориста Ефрем Каранов и съпруг на писателката Лада Галина. Роден е с фамилия Карамфилов, но използва Каранфилов в чест на дядо си.

Основно и гимназиално образование получава в родния си град. Завършва Военното училище през 1937 г. Службата си започва като взводен командир в тринадесети пехотен рилски полк. От 1940 г. е на служба в Школата за запасни офицери. След 9 септември 1944 г. става началник-щаб на народоосвободителна бригада „Гоце Делчев“, а по-късно е началник на нейната бойна школа. Завръща се от Втората световна война като капитан. По-късно завършва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (1947). След това изкарва стаж във военната прокуратура. След това отново служи в Школата за запасни офицери. Уволнява се през 1956 г. с чин полковник. Сътрудничи на списанията „Българска реч“, „Трезвеност“, „Светлоструй“, „Дунавска искра“ и др. От 1938 г. е редовен сътрудник на списание „Философски преглед“. Автор на повече от 600 литературно-критически статии, студии, есета, публицистични материали, пътеписи и др.

Кариерата му на офицер преди 9 септември 1944 г. е причина за неговата „предпазливост“[3], а според други – кариеристично поведение през епохата на социализма. По думите на писателя Георги Марков „цялата негова кариера, и на мнозина други негови колеги, произтича изключително от борбата им да примирят явно непримирими сили – партията и патриотизма“[4].

В края на 50-те години работи като редактор в списание „Пламък“.

През 1961 г. постъпва като научен сътрудник в Института за литература на БАН. През 1967 г. вече е професор там. Между 1972 и 1974 г. е зам.-директор на Единния център за език и литература към БАН. Успоредно с това работи и в системата на Съюза на българските писатели: директор е на издателство „Български писател“ (1966 – 1968), зам.-председател е на СБП (1968 – 1970), секретар е на СБП (1972), главен редактор е на списание „Пламък“ (1970 – 1972), главен редактор е на в. „Литературен фронт“ (1973 – 1980).[5]

В БАН става последователно член-кореспондент (1979) и академик (1989). Директор е на Института за литература при БАН (1982 – 1989).

Умира на 23 март 1998 г.[6]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Посвещава се на изследване на значимите литературни герои в световната и българската литература, както и на самовъзприятието на българите в творбите на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Симеон Радев.

Като литературен критик има свое разбиране за задачите и целите на критиката, което развива в свои статии.[7]

Признание[редактиране | редактиране на кода]

В епохата на социализма е носител на една Димитровска награда (1972), на пет награди на СБП за най-добра книга на годината, на две първи награди на Министерството на народната отбрана, на наградата „Елин Пелин“.[8]

Заслужил деятел на културата (1970). Народен деятел на културата (1974). Удостоен е със званието „почетен гражданин на Кюстендил“ през 1995 г.

Улици на негово име има в София, в индустриална зона „Модерно предградие“, и в Кюстендил.

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Цветко
Стоянов
 
Елена
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Перса Протич
 
Иван Каранов
(1851 – 1928)
 
Ефрем Каранов
(1852 – 1927)
 
Ана Златкова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Страшимир Каранов
(1881 – след 1947)
 
Любен Каранов
 
Владислав Каранов
(1880 – 1965)
 
Цветан Каранов
(1910 – ?)
 
Недка Каранова
(1885 – 1960)
 
Спиро Карамфилов
(1887 – 1934)
 
Радивой Каранов
(1891 – 1925)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Каранов
 
 
 
 
 
Тихомир Каранов
(1916 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
Ефрем Каранфилов
(1915 – 1998)
 
Лада Галина
(1934 – 2015)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Страшимир Каранов
(1954 – 2021)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • За свободата. Очерк. 1955
  • Войникът в строя и в литературата. Статии. 1956
  • Поезия в прозата. Очерци. 1957
  • Андрей Гуляшки. Очерк. 1958
  • Езиковият шаблон в литературата. Студия. 1959
  • Сенки от миналото. Есета. 1960 (2 изд. 1963)
  • Герои и характери. Есета.
    • Част I. Мечтатели. 1962.
    • Част II. Раждането на подвига. 1964.
    • Част III. Творци. 1967.
  • Съвременност и майсторство. Студии. 1963.
  • Български поети. Литературно-критически портрети. 1965.
  • Литературно-критически статии. Избрано. 1965.
  • Под пагона – човекът. Статии. 1966.
  • Българи. Ч. I-IIІ. 1968, 1971, 1975.
  • Съвременност и белетристика. Статии. 1969.
  • В служба на родината. 1971.
  • Минало и съвременност. Есета. 1972.
  • Творецът и патриотът. Георги Димитров пред Лайпцигския съд. Очерк. 1973.
  • Съвременност и литературни жанрове. Статии. 1973.
  • Владимир Димитров-Майстора. 1973.
  • Избрано. т. І-ІІ. 1975.
  • Най-българското време. Книга за „Записките“. 1976.
  • Корените и колелата. 1977.
  • Сенки от миналото. 1978.
  • Писатели и мемоаристи. 1980.
  • Книга за народната съдба. 1983.
  • Трибуни и поети. Очерци. 1983.
  • Избрани произведения в три тома. 1985.
  • Заради живота. Как умират героите на българските писатели. 1987.
  • Следи по изминатия път. Фрагменти. 1989.
  • Моят Иисус. 1992.
  • Избрано. 1999.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Попиванов, Иван. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 23, 1979, кн. 7
  • Цанков, Георги. „Ефрем Каранфилов“. – Литературна мисъл, год. 30, 1986, кн. 6
  • Речник на българската литература. 1977 г.
  • Елдъров, Светлозар, „Първите седем години: творческият дебют на Ефрем Каранфилов“. в: Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.XVI, Велико Търново, 2010, с.309-320.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ „Издъхна Лада Галина“, vsekiden.com, 05.04.2015.
  2. ↑ Елдъров, Св. „Ефрем Каранфилов и неговата теория за военната история като основа на българската народопсихология“. Македонски преглед 4:92.
  3. ↑ Светлозар Игов, „Книга за и на литературоведската зрелост“. – Електронно списание LiterNet, 27.10.2007, № 10 (95).
  4. ↑ Георги Марков, „Образът на комуниста – еснаф“. – В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България, София: Издателска къща „Пейо К. Яворов“, 1991 г.
  5. ↑ Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 67 – 68.
  6. ↑ „In memoriam Ефрем Каранфилов“. – в. Култура.
  7. ↑ Каранфилов, Ефрем. „За традицията и новаторството и някои техни особености в съвременната ни поезия“. – Литературна мисъл, год. 9, 1965, кн. 1, 75 – 83.
  8. ↑ Драган Ничев. Ефрем Каранфилов. Литературна анкета, София: Наука и изкуство, 1985, с. 69.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ефрем_Каранфилов&oldid=12150778“.